Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.12.2012 04:34 - Моят дядо
Автор: clio Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1019 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 01.12.2012 04:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Честно казано от доста време не виждам смисъл да пиша тук, но тази нощ си мисля за дядо ми и искам да изкрещя на света, и да кажа високо, че той беше най-забележителния човек, който някога съм, и може би ще, познавам. Беше интелигентен, щедър, леко тираничен характер, но добър. И най-силният човек, който познавам. Когато влезеше в стаята хората се обръщаха и винаги всеки го слушаше с внимание какво има да каже. Нямаше доверие на другите, но предполагам, че за годините, през които е живял това е нормално. Винаги всичко рпверяваше по няколко пъти преди да предприеме действия. Всичко обмисляше внимателно и чак след това действаше. За него казаната дума беше закон. Никога не съм го чувала да обещава нещо, но когато кажеше нещо че ще се случи то се случваше и очакваше същото от другите. и Винаги беше деликатен с хората, но не премълчаваше нищо, което има да каже. Моят дядо беше строг, беше справедлив винаги и ме обичаше мисля повече от собствените ми родители. Спомням си как се смееше и ме разхождаше из улиците, а аз съм била все още на възраст на която съм била повече като кученце отколкото като човек. Помня, че винаги като се върнеше отнякъде ми носеше бели роклички и сандалки и ме обличаше в тях, а после ме водеше да хапнем двамата пастички и да се изфука с мен пред всичките си приятели. Винаги казваше колко е горд с мен. А лятото като отидехме на море се състезавахме кой ще направи повече бани на плажа, но аз някак винаги се оказвах с няколко пред него. Това в една много ранна детска възраст. Всички тези спомени може би са породени от това, че през последните дни ми се наложи отново да мина през всичките му вещи и по настояване на майка ми да се разделя с голяма част от тях, а аз все едно се разделях с част от него. Като малко по-голяма, но все още в ранно училищните ми години винаги идваше на първият ми учебен ден или аз поне имам такива спомени. Все ме кипреше в костюмчета, които си спомням, че не можех да понасям, защото бяха с поли, а аз бях буйно и палаво дете. Спомням си и че винаги ме виждаше на последния ми учебен ден и ме гледаше строго след като отвореше бележника. Винаги ми помагаше когато имах нужда с уроците и никога не ми се скара за двойка, а те не бяха малко, но и винаги ме караше само с поглед да се почувствам виновна и да поискам да потъна в земята от срам. Когато с майка ми стигнахме до портфейла му, джобното ножче и очилата - не можах просто да ги пусна в плика с боклука. Само като ги видях и ми се напълниха очите. Нали знаете как някои вещи като че ли са напоени с човека на когото са принадлежали. В гимназиалните ми години, а.к.а. буйно тинейджърските нямахме много контакти. Тогава са ме интересували други неща, а не стария ми дядо. Сега ме е яд на мене си, но какво да се прави. На 18 когато се изнесох от вкъщи със скандал, той ме прие без въпроси и така и не ми каза да си тръгна. Помолих го да не казва на майка ми и баща ми къде съм и той три месеца дума не им каза. Когато майка ми идваше ме предупреждаваше и нито веднъж не се опита да се намеси в тези отношения, за което до ден днешен съм му благодарна. През следващите 4 години той ме отгледа и превъзпита без да се опитва даже. Нощем когато не можеше да заспи ме викаше и си говорехме докато се унесе, а сутрин ме будеше докато си правеше закуска. Часовникът му въпреки, че вече не работи седи в кутията ми с бижута и всеки ден като я отворя го виждам и се сещам за него, а вечер като я отварям пак за да прибера каквото съм носила през деня го взимам за няколко секунди и просто седя и го държа. Вече ми е нещо като навик. Никога няма да забравя деня в който го намерих на земята и около него навсякъде имаше кръв. Беше паднал и си беше ударил главата, а аз не се прибрах по-рано, защото исках да се помотам още малко навън, въпреки, че знаех, че ще ме чака. За мен това е деня в който той почина. Въпреки, че това се случи две седмици по-късно, но аз повече не го видях след тази вечер. Линейката дойде и го откара в болницата. Там го оперираха, но така и не успяха да го спасят. Майка ми не ме пусна в болницата да го видя, а и нея я пуснаха само веднъж май. На погребението не отидох-трябваше да гледам сестра ми, която беше още мъничка. Днес ми е трудно да си спомня лицето му. Всеки път като се опитам и го виждам на пода сред локва кръв. А така искам да си спомня как се усмихваше. Помня че винаги ме потупваше по гърба и ми казваше Александрина. Липсва ми. Искам да можех да поговоря с него само още веднъж, да му кажа всичко, което ме вълнува и да чуя гледната му точка. Искам да можех да му помогна още веднъж да си облече палтото или да чуя сутрин как си приготвя закуска. Намерих няколко кутии пълни с мой детски рисунки. Сигурно е всичко, което някога съм рисувала като дете. Запазил ги е и си ги е слагал в кутийте, а тях е прибрал толкова старателно. Понякога ми е гузно пред сестра ми дори да го споменавам. Бях му любимката-първата внучка. Към нея никога не се е отнасял така както към мен и ми е мъчно, че тя никога няма да си го спомня като този дядо, който беше за мен, а той беше невероятен! П.п. Надявам се, че от време на време поглеждаш все още какво съм писала. Просто исках тези спомени да ги споделя с някого, който ме познава, защото просто нямам с кого. Благодаря ти ако си го изчел - така и няма да разбера...



Гласувай:
3
0



Предишен постинг

1. injir - Хората си отиват от нашия свят, к...
01.12.2012 09:14
Хората си отиват от нашия свят, когато вече са приключили с мисията си тук. Не тъжи! Той е направил всичко за теб.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: clio
Категория: Лични дневници
Прочетен: 61686
Постинги: 53
Коментари: 162
Гласове: 1957
Блогрол